АВТОРИ И ПРОИЗВЕДЕНИЯ

Начална страница

 

ФОНДАЦИЯ "АИДА"

 

РЕГИОНАЛНА БИБЛИОТЕКА
 "САВА ДОБРОПЛОДНИ"

 

НАЦИОНАЛЕН ФЕСТИВАЛ НА ДЕТСКАТА КНИГА

ЦЕНТЪР ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ И РАЗВИТИЕ

ЦЕНТЪР ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ НА РАЗВИТИЕТО "ПРИЗМА"

  

РУМЪНСКО НАЦИОНАЛНО РАДИО

Фондация Аида /ВЕРОНА, ИТАЛИЯ/

 

Итало Свево

Арон Иторе Шмитц (декември 19, 1861 септември 13, 1928), по-известен с псевдонима Итало Свево, е италиански бизнесмен и автор на новели, пиеси, и разкази, който приема католицизма след като се жени за Ливия Венециани.

Роден в Триест (тогава в Азстро-Унгария) от майка еврейка, Свево написава класичекия роман La Coscienza di Zeno (превеждан като Изповедите на Дзено, или Съвестта на Дзено) и издаден от него през 1923. Произведението, изразяващо интересан на автора към теорията на Зигмунд Фройд, е написано под формата на мемоари на един човек на име Дзено Козини, който ги пише по настояването на неговия психиатър. Романът почти не привлича вниманието на италианските читатели и критика по онова време.

Произведението е можело да изчезне почти напълно, ако не са били усилията на Джеймс Джойс. Джойс среща Свево през 1907, когато Джойс го обучава по английски език, докато работи за Берлиц в Триест. Джойс прочита по-ранния роман на Свево Senilit /Когато човек пораства/Карнавалът на Емилио/, който също бил широко пренебрегван, когато бил публикуван през 1898.

Джойс подкрепя Изповедите на Дзено, помагайки да бъде преведен на френски и след това публикуван в Париж, къдато критиците го оценяват като екстравагантен. Това накарало италианските критици, включително Еугенио Монтале, да го открият. Дзено Козини, героят на книгата, изобразява Свево, като бизнесмен, очарован от убежденията на Фройд.

Свево е гражданин на Австро-Унгарската империя до края на Първата световна война. Той говори италиански като втори език и, според някои критици, пишел на италиански лошо въпреки ,че някои отбелязвали, че не бил лош италиански, а по-скоро тоскански диалект с триестко наречие.

Изповедите на Дзено никога не поглежда извън тесните граници на Триест, подобно на работата на Джойс, който никога не напуска Дъблин през последните години на Ирландия като британска колония. Свево вкарва остро сардонично остроумие  в своите изследвания на Триест и, по-спечиално, в своя герой, безразличен мъж, който лъжи жена си и своя психиатър и който се опитва да обясни себе си на своя психиатър чрез повторното обръщане към своите спомени.

Има и финална връзка между Свево и героят Козини. Козини потърсил психоанализата, казва той, за да открие защо бил пристрастен към никотина.       Както разкрива той в своите мемоари, всеки път когато отказва пушенето, с желязното решение, че този път ще бъде "последната цигара!!", той изпитвал бодрото чувство, че започвал живот без товара на старите навици и грешки. Това чувство чило, обаче, толкова силно, че  той смятал пушенето за неустоимо, само и само да можел да спре пушенето отново, з да изпита тази тръпка още веднъж.

Свево също така пушил през целия си живот. След като бил ударен от кола, докато пресичал улица, той бил откаран у дома, където здравето му бърза се влошило. Тъй като смъртта смъртта наближавала той помолил иден от своите посетители за цигара, казвайки на всички, че това наистина би била последната (молбата била отхвърлена).

Избрани творби

  • Una vita, 1892 (Един живот)

  • Senilit, 1898 (Когато човек пораства /Карнавалът на Емилио)

  • La Coscienza di Zeno, 1923 (Изповедите на Дзено)

  • Перфектната измислица

 

за повече информация: http://en.wikipedia.org/wiki/Italo_Svevo

В началото

 

РЕГИОНАЛНА БИБЛИОТЕКА "САВА ДОБРОПЛОДНИ"

 

ЙОРДАН  РАДИЧКОВ

БИОГРАФИЯ

 

Йордан Радичков е роден на 24 октомври 1929г. в с.Калиманица, Монтанско. През 1947г. завършва гимназия в Берковица. Работи като кореспондент(1951) и редактор(1952-1954) във вестник Народна младеж, редактор във вестник Вечерни новини(1954-1960), в Българска кинематография(1960 - 1962), редактор и член на редакционната колегия на вестник Литературен фронт(1962-1969). От 1973 до 1986г. е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет на Република България.  От 1986 до 1989г. е заместник-председател на Съюза на българските писатели.

Радичков започва да публикува  свои импресии, разкази и очерци от 1949г. През 1959г. издава първата си книга с разкази Сърцето бие за хората. През следващите години издава сборниците с разкази Прости ръце(1961), Обърнато небе(1962), Планинско цвете(1964), Шарена черга(1964).

 През 1965г. излиза сборникът му с разкази Свирепо настроение, уникален с асоциативните си отклонения. Човекът на настоящето остава главно действащо лице и в следващите му сборници - Водолей(1967), Козята брада(1967), Плява и зърно(1972), Как така(1974) и др.

През 1966г. от печат излиза романът-пътепис Неосветените дворове. С него и с издадените през 1968г. Вятърът на спокойствието (новели) и Ние, врабчетата (разкази) Йордан Радичков излиза от литературната традиция и налага свои правила и норми на творец от нов тип. По същото време той написва сценариите за игрални филми Горещо пладне (1966) и Привързаният балон (1967). Пак по това време създава и пиесата Суматоха (1967). Радичков често продължава да развива наглед изчерпани сюжетни линии като прехвърля вече известни герои от разказ в разказ и от книга в книга. Този похват достига своето съвършенство в сборника Барутен буквар (1969).

През 70-те години на миналия век Радичков публикува романите си Всички и никой(1975) и Прашка(1977). Тогава създава и драматургичните си творби Януари(1974), Лазарица(1979) и Опит за летене(1979). Тези пиеси заедно със Суматоха са играни в Австрия, Югославия, Германия, Гърция, Швейцария, Дания, Полша, Русия, Унгария, Финландия, Чехия, САЩ, Румъния и др.

През 1984г. излиза .от печат сборникът с разкази и новели Верблюд, а през 1988г. романът Ноев ковчег. През последните години от живота си Радичков добавя нови щрихи в творчеството си - излизат сборниците с разкази: Хора и свраки(1990), Малки жабешки истории(1994), Мюре(1997), Умиване лицето на Богородица (1997)Автострада(1999)  и Пупаво време(2000) - книга с особено заглавие, ироничен  реверанс към миналото, когато в някои от диалектите пупа е значело корем. и типично по радичковски пренесена в съвременността, в нашето пупаво време. През 2003г. излиза сборникът с интервюта на писателя Скитащи думи.

Йордан Радичков е писател, за когото правилата в художествената литература губят своята традиционна роля. Той е създаващият алтернативи творец. Затова и интересът към неговото творчество е толкова голям. Два пъти е номиниран за Нобеловата награда за литература.  Произведенията му са превеждани на 37 езика и са издадени в 50 страни по света.

Радичков е удостоен с много отличия и награди, както в България, така и в чужбина. Носител е на престижната международна италианска награда Гринцане кавур(1984) за белетристика и на Кралския шведски орден Полярна звезда(1988). През 1996г. за книгата си Малки жабешки истории е вписан в Почетния списък Ханс Кристиан Андерсен на Международния съвет на детската книга.

В България е носител на наградите: Голяма награда за литература Добри Чинтулов(1980), награда Аскеер(1996) за цялостен принос в развитието на театралното изкуство, Национална литературна награда Петко Славейков(1998), Голяма награда за литература на Софийски университет Св.Климент Охридски(2001).

През 2000г. Йордан Радичков е удостоен с орден Стара планина I -ва степен за цялостен принос в българската култура. През 2003г. е удостоен и с държавната награда за култура Паисий Хилендарски.

Големият български писател умира в София на 21 януари 2004г.

 

за повече информация: http://en.wikipedia.org/wiki/Yordan_Radichkov

В началото

ЦЕНТЪР ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ И РАЗВИТИЕ (КАРТАГЕНА, ИСПАНИЯ)

Кармен Конде

(Картагена, 1907 - Мадрид, 1996)

v   Кармен Конде Абелан е родена в Картагена през 1907 г., въпреки че детството й преминава между Картагена и Мелила, където живее от 1914 г. до 1920 г., и Мадрид, където се установява окончателно през 1939 г.

It later studies teaching in the Normal School of Murcia and Philosophy and Letters in the University of Valencia. It publishes his first work, Curbstone, in 1929.

По-късно учи за учител в Педагогическо училище в Мурсиа и философия и литература в Университета във Валенсия. Тук през 1929 г. е публикувана първата й творба, Бордюрен камък.

v   От 1931 г. живее с поета Антонио Оливър Белмас, който умира през 1968 г. Заедно основават и ръководят известния Университет в Картагена. След гражданската война откриват Седмичния архив на Рубен Дарио в Университета в Мадрид. Работи като професор по испанска литература в Института по Европейски науки и ръководител на катедра в Университета на Валенсия в Аликанте.

v     През 1931г. със своя съпруг, писателят Антонио Оливер Белмас, тя основава Център за образование за възрастни (the Universidad Popular), който е институция все още активна и днес.

v   През 1953 г. печели наградата "Елисенда Монтесада". Печели и театралната награда "Донсел" с творбата си "До звездите с комета". През 1967 г. печели Националната награда за поезия и през 1980 г. получава Атинската награда на Севиля с Аз съм майката. Работи съвместно с Литературна поща и RNE под псевдонима "Флорентинката от морето". Две от нейните творби Булевардът и Тревата израсна гъста са били адаптирани за излъчване по испанската телевизия.

v   На 28 януари 1979 г. влиза в ABRADES и работи като критик и първата жена в тази организация от нейното създаване. В началото на 80-те се появяват първите симптоми на Алцхаймер. Умира на 8 януари 1996 г. в Мадрид.

v    Като продуктивен писател, тя пише поеми в проза, поезия, проза, романи, театрални пиеси, разкази, биографии, изследвания и есета.

v     Нейният успех излиза извън граници и достига до Америка. Творбите й са известни и изучавани в Аржентина, Чили, Куба, Никарагуа и САЩ.

 v   Тя е печелила редица награди: Елисенда де Монсада,  награда за роман, Международна награда за поезия Симон Боливар, театрална награда Донсел, награда Атенео де Севиля, Националната награда за литература през 1967г..

 v  Критиците считат Кармен Конде за една от най-добрите поетеси на 20 век. Тя е първата жена, член на Кралската академия по испански език.

 

за повече информация: http://www.ayto-cartagena.es/conde-oliver/

В началото

Център за изследвания на развитието ПРИЗМА/АТИНА, ГЪРЦИЯ/

 

Константин П. Кавафи

Константин П. Кавафи, известен и като Kонстантин или Koнстантинос Петру Кавафис, или Кавафес (от гръцки Κωνσταντίνος Π. Καβάφης) е роден през 1863г. в Александрия, Египет, от родители гърци, и е кръстен в Гръцката православна църква. Баща му е проспериращ търговец, който се занимава с внос и износ на стоки. Живее в Англия в ранните си години и придобива английско гражданство. След като баща му починал през 1870 г., Кавафи и семейството му се установяват, за малко, в Ливърпул/Великобритания/. През 1877г. той се връща обратно в Александрия след икономическите проблеми, с които семейството се сблъскало при фалита си през 1876г..

През 1882 г. семейството му отново да се премества временно, този път в Истанбул. Флотите на Англия и Франция навлизат в Египет и Александрия е бомбардирана от английски тежко въоръжен боен кораб (семейният апартамент в Рамли бил изгорен). През 1885г. Кавафи се връща в Александрия, където живее до края на живота си. Първо работи като журналист, после за ръководеното от англичаните египетско Министерство на обществените работи за период от 30 години. (Египет е британски протекторат до 1926г.). От 1891г. до 1904г. той публикува поезията си във формата на печатани само от едната страна големи листи хартия, само за своите най-близки приятели, получавайки каквото и да е одобрение главно в рамките на гръцката общност в Александрия. Той е представен на гръцките литературни кръгове чрез един благосклонен преглед на Ксенопулос през 1903г., но получава слабо признание заради стила си, който е много различен от тогавашното основно течение в гръцката поезия. Само 20 години по-късно, след гръцкото поражение в гръцко-турската война, ново поколение поети (напр. Кариотакис) ще намери вдъхновение в творбите на Кавафи.

Кавафи умира от рак на ларинкса на 29 април 1933г. на  70-тия си рожден ден.

Биографична бележка писана от Кавафи гласи следното: "Аз съм от Константинопол по произход, но съм роден в Александрия в къща на ул.Сериф; напуснах я като много малък, и прекарах по-голяма част от детството си в Англия. После посетих тази страна като възрастен, но за кратък период от време. Живял съм и във Франция. През юношеството си живях две години в Константинопол. Бяха минали много години откакто бях посетил Гърция за последно. Последната ми работа беше като чиновник в офис на Министерството на обществените работи на Египет. Знам английски, френски, и малко италиански."

Кавафи е хомосексуалист. Неговата най-известна афера е с Александър Сингопулос.

Кавафи получава признание след смъртта си. Понастоящем е считан за един от най-изтънчените съвременни гръцки поети. Поезията му се изучава в училищата в Гърция .Наричан е скептик и нео-атеист. В поезията си той изследва критично някои аспекти на Христянството, патриотизма и хомосексуалността, макар че не винаги се е чувствал удобно в ролята си на нонконформист. Публикувал е 154 поеми; много повече са останали недовършени или нахвърлени. Най-значителната му поезия е писана след неговия 40 рожден ден. 

 

за повече информация:http://en.wikipedia.org/wiki/Cavafy ; http://www.cavafy.com/

В началото

Румънска радио-разпространителска корпорация /Букурещ/

 

Мирча Елиаде

Мирча Елиаде (Mircea Eliade) (9 март 1907 22 април 1986) е световно известен румънски учен, философ, културолог и писател, прочут най-вече с изследванията си върху историята на религиите. Елиаде, Емил Чоран и Йожен Йонеску са наричани великата румънска тройка. От 1928 до 1932 г. живее в Индия, където изучава и практикува йога, изследва фолклора и индийските култове. Защитава докторска дисертация на тема Йога и след това преподава в Букурещкия университет. Изпратен е преди войната като културен аташе в Лондон и Лисабон. През 1945 емигрира в Париж, става професор и пише от тогава на френски. Преподава и в други университети в Европа, а от 1957 до края на живота си (1986) завежда катедрата по история на религиите в Чикагския университет. Негов ученик е Йон Кулиано. Многобройните му знаменити трудове са преведени на всички големи езици.

Трудове, преведени на български:

Трактат по история на религиите. С., 1995

Сакралното и профанното, С. 1998

Шаманизмът и архаичните техники на екстаза. С., (?)

Елиаде, М., Йон Кулиано. Речник на религиите. С., 1999

Търсенето. История и смисъл в религията. С., 2000

Ковачи и алхимици. С., 2000 I

Посвещаване, ритуали, тайни общества. С., 2000, 2001

Йога безсмъртие и свобода. С., 2002

Образи и символи. С., 2002

Митове, сънища и тайнства. С., 2002

Митът за вечното завръщане. С., 1995; 2002

Мефистофел и андрогина. С., 2004

 

за повече информация: http://bg.wikipedia.org/wiki/Мирча_Елиаде

http://www.litclub.com/library/antr/eliade/sacre.html

 

В началото