ЙОРДАН  РАДИЧКОВ

БИОГРАФИЯ

Йордан Радичков е роден на 24 октомври 1929г. в с.Калиманица, Монтанско. През 1947г. завършва гимназия в Берковица. Работи като кореспондент(1951) и редактор(1952-1954) във вестник „Народна младеж”, редактор във вестник „Вечерни новини”(1954-1960), в Българска кинематография(1960 - 1962), редактор и член на редакционната колегия на вестник „Литературен фронт”(1962-1969). От 1973 до 1986г. е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет на Република България.  От 1986 до 1989г. е заместник-председател на Съюза на българските писатели.

Радичков започва да публикува  свои импресии, разкази и очерци от 1949г. През 1959г. издава първата си книга с разкази „Сърцето бие за хората” През следващите години издава сборниците с разкази „Прости ръце”(1961), „Обърнато небе”(1962), „Планинско цвете”(1964), „Шарена черга”(1964).

 През 1965г. излиза сборникът му с разкази „Свирепо настроение”, уникален с асоциативните си отклонения. Човекът на настоящето остава главно действащо лице и в следващите му сборници - „Водолей”(1967), „Козята брада”(1967), „Плява и зърно”(1972), „Как така”(1974) и др.

През 1966г. от печат излиза романът-пътепис „Неосветените дворове”. С него и с издадените през 1968г. „Вятърът на спокойствието” (новели) и „Ние, врабчетата” (разкази) Йордан Радичков излиза от литературната традиция и налага свои правила и норми на творец от нов тип. По същото време той написва сценариите за игрални филми „Горещо пладне” (1966) и „Привързаният балон” (1967). Пак по това време създава и пиесата „Суматоха” (1967). Радичков често продължава да развива наглед изчерпани сюжетни линии като прехвърля вече известни герои от разказ в разказ и от книга в книга. Този похват достига своето съвършенство в сборника „Барутен буквар” (1969).

През 70-те години на миналия век Радичков публикува романите си „Всички и никой”(1975) и „Прашка”(1977). Тогава създава и драматургичните си творби „Януари”(1974), „Лазарица”(1979) и „Опит за летене”(1979). Тези пиеси заедно със „Суматоха” са играни в Австрия, Югославия, Германия, Гърция, Швейцария, Дания, Полша, Русия, Унгария, Финландия, Чехия, САЩ, Румъния и др.

През 1984г. излиза .от печат сборникът с разкази и новели „Верблюд”, а през 1988г. романът „Ноев ковчег”. През последните години от живота си Радичков добавя нови щрихи в творчеството си - излизат сборниците с разкази: „Хора и свраки”(1990), „Малки жабешки истории”(1994), „Мюре”(1997), „Умиване лицето на Богородица” (1997)”Автострада”(1999)  и „Пупаво време”(2000) - книга с особено заглавие, ироничен  реверанс към миналото, когато в някои от диалектите „пупа” е значело корем. и типично по радичковски пренесена в съвременността, в нашето „пупаво време”. През 2003г. излиза сборникът с интервюта на писателя „Скитащи думи”.

Йордан Радичков е писател, за когото правилата в художествената литература губят своята традиционна роля. Той е създаващият алтернативи творец. Затова и интересът към неговото творчество е толкова голям. Два пъти е номиниран за Нобеловата награда за литература.  Произведенията му са превеждани на 37 езика и са издадени в 50 страни по света.

Радичков е удостоен с много отличия и награди, както в България, така и в чужбина. Носител е на престижната международна италианска награда „Гринцане кавур”(1984) за белетристика и на Кралския шведски орден „Полярна звезда”(1988). През 1996г. за книгата си „Малки жабешки истории” е вписан в Почетния списък „Ханс Кристиан Андерсен” на Международния съвет на детската книга.

В България е носител на наградите: голяма награда за литература „Добри Чинтулов”(1980), награда „Аскеер”(1996) за цялостен принос в развитието на театралното изкуство, национална литературна награда „Петко Славейков”(1998), голяма награда за литература на Софийски университет „Св.Климент Охридски”(2001).

През 2000г. Йордан Радичков е удостоен с орден „Стара планина” I -ва степен за цялостен принос в българската култура. През 2003г. е удостоен и с държавната награда за култура „Паисий Хилендарски”.

Големият български писател умира в София на 21 януари 2004г.

за повече информация: http://en.wikipedia.org/wiki/Yordan_Radichkov

“... Ние, малките народи, сме като малките деца - радваме се на всеки знак на внимание от страна на големите. Ние не познаваме високомерието и надмеността и не ги обичаме. Може би защото не сме владеели други народи. Вярваме, че всеки народ, голям или малък, има право на флаг и на глас. Страната ни е малка по територия, но с течение на годините човекът тук е наименувал всяка педя земя. Като е давал имена, по този начин българинът е покръствал земята ни. У нас даването на име се смята за кръщение. За да покръства земята си, човекът е избирал обърнатите към слънцето места, наречени божи места.

Ние живеем тук, в нашата земя, повече от 1000 години и смятаме, че когато в един дом се роди дете, то Бог разпростира благостта си над този дом, като изпраща в него своя ангел. При пътуването си в страната вие вероятно ще срещнете много родители, извели на разходка своите ангели и дошли с ангелите си в църквата.

Над нас преминава и големият Аристотелев път за прелет на птиците. Два пъти годишно от юг на север и от север на юг прииждат огромни ята птици. За разлика от нас, хората, те не се бутат една в друга и не си пречат. Зимно време, когато земята замръзне, водоплаващите птици летят ниско над реките и малките водоеми. Тези водоеми дишат пара към небето, водата в тях не замръзва. Народът ги нарича нежно топлици. В тези топлици птиците кацат, за да починат по своя път и да се нахранят. Живеейки над този въздушен път, ние виждаме постоянно как Бог се е погрижил за всичко. И как нищо на този свят не става без Божието благоволение.

… "Добре дошли на българска земя". Земята ни е малка по територия, но сърцето ни е голямо и в него винаги има място за всеки изпратен от Бога човек".

Йордан Радичков

другите за йордан Радичков

„Радичков е не само голям индивидуален разказвач, но и представител на една голяма европейска култура. Той е идеалният посланик за такава мисия: с корени в българското минало, но способен да говори на сърцата на италианците, на европейците и на хората от цял свят и да бъде рабран.”

проф.Джузепе дел Агата /Италия/

„В своите разкази, новели и театрални пиеси „софийският Кафка” използва оръжието на гротеската срещу абсурдността на света. Той черпи изкуството си от селската мъдрост, устояла на всички изпитания. "

Списание "Куриер на ЮНЕСКО"

„С Йордан Радичков в българската литература за сетен път проблясна понятието майстор. Ние имаме добри писатели. Имаме и много добри писатели. Но майсторите се броят на пръсти. Като Сали Яшар Радичков слагаше душа на своите произведения и ги пускаше да пеят по вечните пътища на България. Те пеят отдалече и е невъзможно да ги сбъркаме с други. Български е техният глас, български са техните лица, ние сме там с децата, жените, бабите и дядовците, спомените, селцата, къщите и дървоядите, цялото това малко отечество, тази пуста, невъзможна България, без която не можем... Която непрекъснато ругаем, но която непрекъснато обичаме, и така ще бъде во веки веков."

Станислав Стратиев

„Винаги съм имал чувството, че Йордан Радичков е без възраст, по-точно, че не е от този свят, а е пренесен от онези непознати планети, в които миналото и бъдещето живеят по комшийски, а времето е трупало безкрайна мъдрост, познание и някаква странна тъга, стоплена и озарена от човешка доброта”

акад. Светлин Русев

"На мен Радичков винаги ми е приличал на Данте Алигиери. Но в подобрен вариант - странникът от страната на торлаците не поведе читателите си към рая, чистилището и ада, а отвърза балона на мечтата ни за свобода, направи опит за летене, направи опит да повдигне българина над себе си, да му помогне да се види от птичи поглед, да му отвори очите за небето и за другите съзвездия от другите човешки небеса над планетата. Публиката му се радваше и без да го разбира, защото усещаше, че й се лети, че Радичков й дава възможност да се самонадскочи, но не й бе съдено да го стори. "

Румен Леонидов

Из повестта “БОМБЕТО”

Йордан Радичков

"КЪМ   НЕГОВО   ВЕЛИЧЕСТВО  ЧИТАТЕЛЯ

Преди да премина към Бомбето, искам да дам някои пояснения на негово величество читателя.

Справедливо изниква въпросът, защо трябва да се пише за Бомбето, а не за човека!

Ами че и аз мислех най-напред за човека, но колкото повече го изучавах, толкова повече той остаряваше и ставаше безцветен. Струва ми се дори, че един ден умря. Човекът никак не искаше да умре и за да се предпази от тази неприятна преживелица или да я отдалечи по възможност повече от себе си, той много грижливо спеше, много грижливо ядеше, също така грижливо заседаваше, кихаше, пътуваше и понякога се изразяваше извънредно колоритно, в смисъл, че ние носим големи отговорности върху себе си и трябва да бъдем проникнати от съзнание за тези отговорности. Но въпреки колоритното си изразяване, но въпреки че ядеше, спеше, бръснеше се или пък се размножаваше, струва ми се, че човекът умря.

А Бомбето остана!

То нито се бръснеше, нито ядеше, нито кихаше - дори азбуката не познаваше, а остана. Светът е пълен с  подобни  несправедливости.  Нима всичко край нас,  което не страда, не яде, не държи речи и не носи отговорности,  ще остане,  а  ние  няма да  останем. Тогава за какво сме пъплели по неравномерната повърхност на живота! За да оставим накрая на една могилка ли, по едно тревясало подобие на бомбе и с „Шапки долу!" да завършим своя земен път? Замисляли ли сме  се  някога,  че в края на живота си ние пак се обръщаме към шапките и шапките са, които ни отдават последна почит?

Но нека продължим нататък!

Въпросното   Бомбе   попадна   в  България благодарение на един българин. При посещение  в  Италия  през  Втората  световна   война българинът закупи Бомбето, защото само глупакът би влязъл в Италия, без да излезе от нея без бомбе. По онова време в Италия беше хубаво. Мусолини още не бе почнал да сее жито в градските градини и да го вършее по площадите на Рим.
Бомбето бе „Борсалино" и трябва да отбележим, че тогава то минаваше за монтевереса на бомбетата   (европейците  наричаха  Монт  Еверес  най-високия  връх на света, Чомолунгма; той още не бе изкачен от Тенсинг и Хилари и поглъщаше много експедиции   в   ледниците   си).  Италианците  си имаха тайна за производството на щумпа, от които се правеха бомбетата, затуй бомбетата им бяха най-леките в света.

Напредналите и цивилизовани държави се съпротивяваха на  бомбето, цилиндърът  правеше отчаяни опити да се задържи и въпреки съпротивата си се ограничи в сферата на дипломацията. Когато застреляха сръбския крал във файтона, бомбето първо прикри страха върху лицето на монарха, защото лицето на един крал трябва да бъде или усмихнато, или мъжествено, или благородно, но никога - изплашено. Бомбето проникна постепенно в Европа, изхвърли в   Дунава  влашката  и маджарската  филцова  шапка,  изтика  на  север наперената тиролска шапка и проникна дори на  Британския  остров,   като превзе англичаните за голяма тяхна изненада. Британските жители  продължаваха  да  пушат  лули край камините и да четат Дикенз и приеха бомбето с усмивката на Мона Лиза, започнаха да го разхождат в прочутите си ролсройси и се примириха, че със същата усмивка  са доказали  също  тъй,  че   са   парламентарна  държава.

Та, тъкмо в това време, когато едната половина на земята бе под сянката на бомбето, а другата половина под сянката на желязната войнишка каска, нашият българин си купи въпросното Бомбе от Италия, преди да тръгне на път за своето отечество..."